СТАРИЯТ „SINGER“
Ч.Р.Д. 101 ГОДИНИ НА МОЯТА БАБА!
разказ Бисер ТОШЕВ
Под звуците на своята шевна машина „Singer“ баба ми разказваше най-чудните приказки на света. Аз се мотаех в краката й, тя натискаше методично педалът, някъде във висините се понасяше тракащ звук и замирисваше на машинно масло.
Тази монотонност на унеса ни пренасяше в спомените й за Стара България и за Онова, което е било и никога повече нямаше да бъде.
Тези нейни меланхолични спомени се изсипваха като къдели върху мен. Докато ги разкажеше тя завършваше своята кройка и плетивото й се изсипваше отгоре ми. Това беше завесата, антракта, който ми напомняше, че приказката е свършила. Докато не започнеше следващата…
След национализацията през 1944-а година по някакво чудо шевната машина на баба бе оцеляла. С нея тя дошла в дома на дядо. За да упражнява моминското си творчество и да си докарва по нещо във времената, когато всичко бе забранено. След време този стар „Singer“ отдавна бе излязъл от употреба, но баба дълго го държеше на видно място в къщата и често си говореше с него като с живо същество. Редовно го почистваше, лъскаше и караше дядо да го смазва с масльонката.
С времето „Сингерът“ се превърна в никому ненужна вещ, изоставена в една забравена от всички, стара и мрачна постройка на двора. Баба ми вече имаше електрическа машина, вършеше по-бързо своите работи и като че ли приказките й вече не бяха така увлекателни….
Често и като поотраснал аз почиствах паяжините от входа на старата постройка, присядах до старата машина и затварях очи. Тя се прокашляше плахо, изтупваше пепелта от себе си и запяваше своята песен, а аз се понасях в унеса на спомена.
Пътувах с баба до Виена с кораба „Експрес“, возех се в Пратера на виенското колело и въртележките на воля, а после хапвах най-вкусните лакомства в кафене „Хавелка“ или „Стара Виена“…
Този звук на онази машина, примесен с омаята на спомена, мириса на колачите в долапа и бабините носни припеви на староградски песни винаги ми липсват. С времето този спомен го покри ръждата, също като забравеният, стар и ненужен „Singer“. Животът завихри безжалостно своите бодове върху съдбата ми. Живях и пътувах в унеса на монотонния звук от онази вехта и отдавна изоставена шевна машина…
Един ден бяхме наминали при баба за неин рожден ден. От всякъде бяха надошли роднини. Събрахме се в пълен състав. Вдигахме наздравици, всеки разказваше спомени и времето някак бе спряло. В този момент жена ми се появи разтревожена и ми даде знак да изляза. „Детето го няма“, рече уплашена и плачеща. Хукнахме да я търсим.
Крещяхме името й, претърсвахме мазета и тавани – нищо! И изведнъж пред занемарената постройка в дъното на двора дочух звук. Приближих се тихо и погледнах през процепа. Мъничката ми дъщеря бе седнала свита до педала на старата шевна машина, задвижваше с ръчички голямото колело, което върти ремъка все едно управляваше кораб, машината притракваше вълшебно и на мен ми се струваше, че върху нея се изсипват най-омайните спомени…
Има я дъщеря ни, рекох на жена ми! Има я и още как! После малката потъна в най-дългата прегръдка на прабаба си…
Тези дни баба навърши 101-а години. Дъщеря ми се появи с един голям пакет за празника, прегърна прабаба си и пожела да ги оставим за малко насаме. След толкова принцеси, миски, топмодели, актриси и световни знаменитости правнучката бе ушила рокля и на своята прабаба. Когато ги видях двете прегърнати и сияещи на фона на класическата музика, която се носеше от хола, аз дочух съвсем отчетливо звукът на стария „Сингер“, който дядо подхранваше отгоре усмихнат с масльонката…
